Невидимите ангели- 2-ра част

Детайли

Категория: Съобщете новина

Публикувана на Вторник, 01 Април 2014 18:35

            26 февруари 2006г. След краткия, но изчерпателен диалог с доктора, така и не събрах сили да кажа ужасната истината на майка ми, за това какво е установил лекарят.

Казах си, че ще изчакам да излязат окончателните резултати. Насрочихме дата за биопсия - 06.03.2006г. и за да няма грешка реших да занеса допълнителна проба в независима лаборатория. Чувствах се смазана, не смеех да се прибера у дома преди майка да е заспала, за да не види колко съм разстроена. И така на осми март аз се качих в таксито със свита душа и се отправих към хистологичната лаборатория да взема резултатите й.Опасенията на рентгенолога се потвърдиха – наистина се оказа най- лошото – четвърти стадии на рак. Не знаех какво да правя, как да й го кажа…, а тя ме чакаше у дома и знаеше, че днес ще са готови резултатите. Вървях като обезумяла, без посока няколко часа, докато най- накрая не събрах смелост да се прибера в къщи. Проведох най- дългия и тежък разговор в живота си, разговор, който не съм си и помисляла, че ще ми се наложи да водя. Майка ми се досещаше за много неща и настояваше да й кажа всичко -  не можах да й спестя нищо. Бяхме силни, решихме, че това ще нашата борба и че няма да позволим на болестта да ни надвие.

            … и наистина удържахме на думата си и двете – борихме се до последната секунда. Мама се превърна в прекрасен АНГЕЛ, а аз останах тук на Земята, защото имах мисия, която все още не бях осъзнала към онзи момент. Години по- късно събрах сили и започнах да помагам на хората болни от рак.

Февруари 2014г.

            Бях решила, че вторият път когато ще отворя касичката за дарения, ще бъде на осми март. Към парите в касичката добавих и други пари, които събрах чрез благотворителна продажба на мартеници, лично изработени от мен. Общата  сума за даряване беше 221,18 лв. В болницата влезнах в стаята на Иванка и Фатие и разделих сумата по равно между двете. Те се разплакаха и започнаха една през друга да разказват своите истории. Иванка беше оперирана от рак на гърдата преди няколко седмици и още чувстваше болка от раната. По- страшна обаче беше раната в душата й, душа събирала години наред притеснения, мъки, обиди… да чувстваше се обидена най- вече на здравната система в държавата .

Фатие я прекъсна:

-          „ Аз съм от Смолян и от години съм безработна, в малкия град няма работа, много е трудно. Бях решила, че няма да се лекувам… каквото Господ реши. Нямам средства, не мога да си покрия пътните разходи. Децата ми са големи, ще приема, че съм се наживяла вече.”

Слушах тези думи и имах чувството, че хиляди гвоздеи се забиват в сърцето ми. Окуражих я да продължи лечението си, да не отказва. Продължи да говори през сълзи за мъките, които все още преживява след ужасния кръвоизлив, който беше получила. Даваха й надежда, че ще успеят да намалят големината на тумора, посредством химиотерапия, за да може след това да я оперират. Докато си говорехме системата с цитостатиците изтече и медицинската сестра дойде да свали системата от ръката й. Аз си тръгнах от стаята, отново без да кажа името си, изхождайки от убеждението, че е важна постъпката, а не името ми. Не бях стигнала още стълбището, когото вътрешното ми усещане ме накара да се върна. Преди да почукам на вратата отново, чух Фатие да казва, че ще използва парите, за да идва на лечение в големия град. Това ми беше достатъчно, нямаше нужда да влизам пак в стаята. Тръгнах си заредена с искрицата НАДЕЖДА, че животът за тези жени, а и не само за тях, за всички болни ще се промени към по- добро.

На осми март 2006г. майка имаше намерение, ако всичко е наред с резултатите да отиде да празнува международния ден на жената. Беше си купила месец преди това нови дрехи за празника. Осем години по- късно тези дрехи още стоят с етикетите в гардероба.

С риск да се повторя ще завърша историята си както първия път- ако искате да кажете на някого, че го обичате, кажете му го, има смисъл. Няма нужда да чакаме да дойде определен ден, за да се чувстваме специални и обичани, защото всеки един от нас е специален всеки един ден от живота си за хората, които обича и които го обичат.

Надявам се моята история да е докоснала поне мъничка частица от сърцата Ви. Много бих се радвала, ако чрез разказа си събудя у повече хора желанието да бъдат НЕВИДИМИ АНГЕЛИ, уверявам Ви никак не е трудно- необходими са голямо сърце и желание да го направите.